Тялото не може да лъже ако не го научим.
Преди много време, стотици хиляди години, когато човечеството се е раждало и е започвало своето развитие обмена на информация е бил чрез движения и нечленоразделни звуци, гримаси и пози. Всичко това се нарича език на тялото. Ние можем да го наблюдаваме и днес в общуването на животните. Езика на тялото се е вкоренил дълбоко в съзнанието на човека и ежедневно е голяма част от общуването ни. Все пак да не забравяме, че ние сме си най-обикновени животни, само дето можем да говорим и пишем. А да, и да се смеем.
За съжаление повечето хора «говорят» на езика на тялото инстинктивно. Но пък всички разбираме основните послания на този език, дори когато са изпратени от чужденци. Има жестове, гримаси и позиции на тялото, които са познати на хората в целия свят. Очи, които избягват да срещат погледа на отсрещната страна значат добре познати неща – страх, търсене на изход, признаване на превъзходство ( спомнете си как се прави поклон пред висшестоящи ) и други.
Всеки човек се възхищава на добрия актьор. Мисли за това как успява да направи така, че ръцете му да треперят точно толкова, колкото трябва, да се смее или плаче, да е ядосан. . . Истината е, че има достатъчно методики за обучение, които създават от обикновения човек актьор. Това се учи. Разбира се, че таланта е важен, но пък всичко се учи.
Обикновено пиша за певците и техните проблеми на сцената, а днес звучи сякаш споделям мислите си за театъра, но повярвайте ми, всичко това, което написах до тук се отнася със същата сила за певците. Приликата е повече от очевидна. Просто трябва да знаете, че не може да излезете на сцената и да очаквате всичко да се случи от само себе си.
Ако отделяте всеки ден време за развитие на певческите си умения защо смятате, че не трябва да отделяте време и за актьорските, танцьорските , езиковите си и други съпътстващи сценичните ви проявления знания и умения? Например как да ползвате обикновен микрофон като сценичен партньор. Сценичните изкуства са смесени изкуства и човек, за да е добър трябва да познава и владее всички съставни елементи на своята работа.
Да се върнем на тялото. Разбира се, че има много примери за това как певци успяват в световен план да са на върха в професията и без да са някакви особено образовани актьори или танцьори, но зад такива изпълнители често се крие шанса да са родени във времена, в които всичко се е раждало и е било ново. Информацията е била трудно достъпна за средностатистическата публика. Да вземем за пример Joe Coker , който остави много кавър версии на известни песни, които са по-популярни от оригиналите си, но няма нито едно шоу, за което да кажем, че актьорски се е представил страхотно. Да видим същото с певците и групите малко преди него – Beatles, Rolling stones, Queen ако махнем Freddy от конфигурацията. . .
Списъкът е много дълъг. Но да, може и без да си завършил театрално-музикален колеж или академия да станеш звезда. Но в днешно време и особено след Michael Jackson е все по-наложително певците да умеят да танцуват, да са актьори, да имат стайлинг, който да е вдъхновява и да е различен. Изключения в съвременния шоубизнес има и те са от рода на Adel, Ed Sheeran и други подобни, които залагат на песни с текстове, а не на шоу.
Какво е решението? Трябва да научим тялото ни да лъже, че преживяваме това, което разказваме. Защото една минута, колкото понякога е паузата между песните не можем да се настроим за съпреживяване на следващата песен. Защото трябва да задействаме навиците, които сме създали за изпълнението на тази песен – усмивка, танцови стъпки, сълзи, искрящи от щастие очи или нещастно смъкнати рамене на човек, който е загубил безнадеждно всичко. . .
